Нахвърляте ли се на детето си и след това плачете върху възглавницата си от чувство за вина? Обученията съветват да „дишате дълбоко“ и да „броите до десет“, но в разгара на гнева е невъзможно да запомните това.
Има и по-лесен начин – не изисква воля и работи дори в моменти, когато изглежда, че търпението ви е изчерпано. Тайната е в „закотвянето“ – свързване на реакцията с физическо действие.
Например, преди да се разкрещите, стиснете силно китката на другата си ръка (така че да почувствате натиск). Това ще сигнализира на мозъка: „Спри! Сега ще има срив“. След 2-3 седмици тялото ви ще започне автоматично да спира да крещи веднага щом докоснете китката си.
Защо това работи? Крещенето е импулс, който следва добре установена невронна пътека. Физическото действие създава нова верига в мозъка, прекъсвайки автоматичната реакция.
Докато стискате китката си, запитайте се: „Какво чувствам? Гняв? Невъзможност? „Страх, че не мога да се справя?“ Разпознаването на емоция намалява нейния интензитет.
Вторият етап е замяната на крясъците с нещо объркващо. Вместо „Колко пъти трябва да го повторя!“ кажете нещо неочаквано: „Изглежда търпението ми се изчерпа до магазина за сладолед! — Да си го върнем? Или да реве като тигър, но закачливо.
Абсурдът облекчава напрежението и детето, вместо да се страхува, ще види вашия опит да се справите с емоциите.
Третата стъпка е да се споразумеете със себе си за „правило за едно крещене“. Позволете си да се разпаднете веднъж на ден, но не повече.
Това ще намали чувството за вина и с времето ще забележите, че дори „позволеното“ крещене губи смисъл. Защо да крещите, когато можете да прегърнете детето си и да кажете: „Съжалявам, че изпуснах нервите си. — Да започнем отначало?
Основното нещо е да не изисквате съвършенство от себе си. Всеки опит за спиране вече е победа.
И когато детето види, че се борите не с него, а с вашите реакции, то ще се научи да прави същото. И това е най-добрият урок по емоционална устойчивост, който можете да му дадете.